Вътрешни врати

Най-голямата и най-характерна група от всички врати, които са обслужвали вътрешните помещения на нашите сгради от миналото, представляват стайните врати в жилищата. Вътрешните врати на обществените сгради от това време — манастири, училища, конаци — са запазили обикновено месторазположението, конструкцията и архитектурно-художествения образ на вратите в жилището, тъй както и по своята архитектурна концепция и разпределение, тези сгради не са се различавали съществено от жилищните.

Жилището на българина от преди Възраждането е предимно селско жилище, което се е развило в тясна връзка с начина на производството, осигуряващо неговия поминък. Тогавашните ни малки градчета са имали също така селскостопански характер и техните жилища по разпределението си не са се различавали особено от селските, както не се е различавал и поминъкът и битът на техните жители. Ниският приземен етаж на това жилище се е заемал от стопански помещения, а в етажа на него, около открития към стопанския чардак са били подредени по две или три от неговите страни жилищните стаи. През епохата на Възраждането обликът на българското село и неговите жилищни сгради не са претърпели особено изменение, а и в много от тогавашните наши градове е останал да съществува горният тип жилище с открит чардак. То е претърпяло само известно архитектурно обогатяване, но в основата на плановото си решение е останало близко до селското. Успоредно с този тип, през средата на миналия век, в някои изтъкнати занаятчийско търговски центрове у нас се поражда нов тип жилище, който идва да задоволи нуждите, разбиранията и бита на младата българска буржоазия. Това е жилище, в което липсват стопански помещения, със закрит централен вестибюл’ и строго представително, симетрично подреждане на жилищните стаи околовръст. В различните строителни райони на страната ни са се развили множество характерни за местните условия вариантни решения, а съществуват и междинни или преходни жилищни типове, но при крайно обобщаване — коренно различни по планово решение, архитектурна мисъл и художествено оформяване остават горните два типа жилища. Така, вътрешните врати се явяват в единия случай като врати, които водят от чардака към стаите, а в другия — от салона към стаите, или както ние ще приемем за по-голямо удобство: врати на чардака и врати на салона. Това крайно определение носи със себе си и главната характеристика на съответните врати, които са най-чувствителният елемент в жилищния интериор. То оставя своя печат върху тях, определя тяхната най-обща физиономия и важи като един от най-главните фактори при класифицирането на архитектурната композиция или конструкция на тази врати.

Българският майстор, който е произлизал от народа и е строил също за своя народ, е влагал голяма грижа за правилното задоволяване на битовите нужди при строежа на жилището. Наред с неговото високо развито чувство да придава художествен образ на всеки архитектурен елемент и детайл, той е притежавал и дълбоко вкоренено здраво отношение към целесъобразното, практичното и удобното. Резултат на такава грижа — превърнала се по-късно в традиция, представлява онази закономерност и система при определяне месторазположение тона вратите в помещенията, която откриваме като общ белег за вратите от всички жилищни решения и типове от различните краища на страната ни. Като правило, почти без изключение, вратите в нашите стари жилища са разположени в един от ъглите на стаята — най-близкия до чардака или салона. Те се отварят винаги навътре в стаята, по посока към близката напречна стена. Такова разположение и отваряне на вратите е не само най-правилното в комуникационно отношение, но то освобождава фронта на околните стени на стаята за по-целесъобразно подреждане на покъщнината и съоръженията — взиданите долапи, одъра, огнището. Този принцип за достъп в стаята откъм ъгъла е спазен и при преходните стаи, в които съединителната врата („комшулука”) се разполага в близкия до чардака ъгъл. Освен горните преимущества, това е предлагало и известна сигурност против нападения отвън: при отварянето на вратата откъм чардака едновременно се е затваряла и закривала вратата към съседната стая, което би затруднило нападателя в преследването.

Ъгловото разположение на вратите се е налагало и по конструктивни съображения. Стайните врати в българските къщи отпреди и през времето на Възраждането лежат в тънки паянтови стени. Вертикалните греди от дървения скелет на стената се явяват като страници на вратата и до голяма степен определят нейното място. Майсторът не е имал неограничената свобода да пробива отворите за врати напълно свободно, по протежение на цялата стена на помещението, а е трябвало да се съобразява с разположението на вертикалните греди в стената. При това положение е било най-благоприятно да се групират отворите в ъглите на стаите, по два или три около една вертикална греда.
Тази зависимост от конструкцията на стените е породила известен порядък и ритъм в разположението на вратите по чардака или салона, което позволява лесно да се разчитат конструкцията и разпределението на жилището. Наред със скъсяването на пътищата, това групиране на вратите в отделни комуникационни възли е допринасяло за едно по-силно, концентрирано художествено въздействие в известни пунктове на интериора. По-късно, и като по-висок етап на развитие, при ъгловото влизане в стаите се явява вътрешната ниша, в която се отваря крилото на вратата. Тя се създава или от самото планово решение на жилището и разположението на околните стени, или от фронта на взиданите долапи в стаята. Когато са липсвали и едното и другото, нишата е била създавана с отделна дървена колонка и дъсчена преграда или нисък парапет. Отварянето на вратата в подобна ниша запазва цялостното пространство на стаята като единно и не нарушавано от крилото на вратата, създава известна постепенност и дискретност в достъпа до стаята, а вероятно е играло и ветрозащитна роля, като се има предвид, че обикновено вратата е отвеждала направо към открития чардак. Често тази ниша е била проведена и по отношение на пода, като мястото, над което се е отваряло крилото на вратата е оставало с десетина сантиметра по-ниско от общото ниво на пода в стаята. Така се е създало, тъй да се каже, едно „нечисто кътче”, в което идващият отвън е събувал обувките или изтърсвал дрехите си без да замърсява останалата част на стаята. В някои случаи (Славейковата къща в Трявна) разликата между двете нива е използувана за създаване на специално място за чехлите, които е трябвало обезателно да се обуят преди да се пристъпи в стаята. Това се явява, безспорно, като красноречиво доказателство за високата жилищна култура на тогавашния българин. При по-нататъшното си развитие и в по-студените краища на страната входната ниша се е превърнала в самостоятелно обособено ветробранно предверие. В гр. Банско това предверие се създава от самото планово решение и представлява характерна отлика за жилищната архитектура на този край. В Родопските селища обикновено предверието се е образувало от стесняването на стайната ниша, чиято вътрешна страна се явява рамка на втори отвор, но без крило, което да изолира стаята от предверието. Другаде майсторът е оформил предверието като самостоятелна дъсчена кабинка, долепена към входа на стаята. Ветробранните предверия се създават обикновено само към дневната кухня („къщито”), в която се намира огнището и където зиме е пребивавало цялото семейство.. В Котленския край те имат обикновено свой таван по-нисък от общия, което прави от тях напълно самостоятелни тела, вдадени навътре в помещението, с богато разработен дъгообразен вътрешен отвор и много умело компонирани и архитектурно свързани с интериора на къщите.
* Често вратите се разполагат и в късите стени, които прорязват ъглите на стаите. Това създава спокойни в комуникационно отношение пространства пред вратите откъм чардака или салона, които играят до известни степен ролята на вътрешните ниши. Такова косо поставяне на вратите облекчава неприятните ъгли на вдадените навън помещения и спомага за по-доброто архитектурно оформление на чардака или салона. То се е наложило в някои случаи и от плановото решение на жилището — за да се открие достъп до задънените в ъглите помещения.

В някои от по-късните градски къщи от времето на Възраждането рижата за разположението на вратите е била подчинена предимно на представителния характер на жилището и по-специално на салона. Дълбоко вкорененият принцип за ъгловото влизане в етаните и тук е бил в сила, като вратите на странично разположените стаи са се групирали обикновено в двойки. За някои помещения обаче, ъгловото разположение на вратата се е явявало в разрез със симетричното подреждане на елементите откъм салона. И докато в архитектурното оформяне на чардака симетрия нито е била търсена, нито даже желана, тук тя се явява като главен ръководител и строг естетически закон при композиционното изграждане на интериора. Така, стаята, разположена в дъното на салона, понеже е била единствена — без съседно помещение, е трябвало да получи отвора си в средата на стената, по дългата симетрична ос на салона. Пак поради изискванията на симетрията, подобно централно влизане са получили и някои от страничните помещения. Когато от двете страни на салона е имало по три стаи, в двете крайни се е влизало откъм ъглите, а средните, разположени по късата страна на салона, са били пробивани в средата. За подсилване на ефекта от симетрията често вратите на тези две срещуположни стаи са били поставяни в ниши, които са придавали особена тържественост на входа и са представлявали крупен пластичен елемент в интериора на салона.

Всеки архитектурен елемент от старите български жилища — и най-богато и художествено оформения — носи белега преди всичко на една здрава конструктивна мисъл и правдивост в изграждането. И вътрешните къщни врати се подчиняват всецяло на това начало. Нашият неизвестен народен майстор, който е проявил такова високо разбиране при определяне местоположението на вратите, е вложил не по-малка грижа и умение при конструктивното им изграждане. В това отношение му е помагало и отличното познаване на качествата на различните строителни материали. Конструкцията на вътрешните врати се явява като резултат освен на високото майсторство на строителя, още и на различния дървен материал, който е бил употребяван, и на традиционния художествен образ, свойствен за съответния край.
Направата на отвop, а при почти всички стайни врати е подчинена на едно и също конструктивно начало. Причината за това е, че скелетът на паянтовите стени се явява едновременно като конструктивна рамка на отвора. Скелетът на тези тънки, 15-сантиметрови стени е съставен от долна и горна хоризонтални греди, известен брой вертикални греди и два подкоса („паянти”) в краищата. При дървените стени между верти- калните греди са вглъбени хоризонтални талпи, а при плетените — къси хоризонтални редички и напряко на тях — цепеници („шише”-та), които са служили за основа на лесковия плет. Плетът се е измазвал от двете страни с кал, след това с „фина” от кал и слама и накрая стената е била варосвана. Варовата мазилка се появява в някои от по-късните градски жилища от времето на Възраждането. При такава конструкция на стената отворът за врата е намирал мястото си между две от вертикалните греди, поставени на необходимото разстояние, горно „герме”, което е ограничавало
височината му и долна хоризонтална греда. По този начин отворът е получил своята правоъгълна, напълно затворена конструктивна рамка (каса), дебела около 15 сантиметра и съставена от предна (към бравата) и задна (към пантите) страници (Зап. България — „спонци”), горен и долен праг.
Обикновено страниците, горният и долният праг са оставали видими откъм отвора, а само към чардака или и към стаята са покривани с первази. Но понякога, в селските или по-стари наши жилища, за конструктивен скелет на стените е бил употребяван грубо дялан и неправилен дървен материал, който не е позволявал добро орамчване на отвора. Това е наложило да се направят за вратите нови, отделни каси от по-добре обработени греди или дъски, прикрепени към конструктивната рамка на стената с дебели дървени типли. Такова второ орамчване на отвора нашият майстор е прилагал и при по-късните, богато изградени градски къщи, за да може да постигне профилиране или постепенно стесняване на касата. За по-голямо удобство при изпълнението и за спестяване на ценния материал за профили, той е разделял често касата на две части, като е профилирал само предната част, към салона. При по-широки и по-богато разработени профили касата се явява като напълно самостоятелен конструктивен елемент, което е предлагало големи възможности за богато художествено оформяне на отвора и представлява краен и напреднал етап от неговото конструктивно изграждане.
По конструктивни причини долният праг не е могъл да бъде избегнат и при двойните хоризонтални греди често е достигал височина до 20 и повече сантиметра над нивото на чардака. Той е останал да съществува дълго време като характерна особеност на нашите врати, но и като постоянно и неотстранимо неудобство при минаването през тях, което българският строител е превъзмогнал едва към средата на миналия век при по-съвременно изградените градски къщи. Съществуването освен това на горен праг, както и голямата широчина на страниците е изисквало конструктивната рамка на отвора да бъде покрита със широки первази. Можем да кажем, че не съществува у нас неопервазена стайна врата, а голямата широчина на перваза представлява особена характерност за нашите вътрешни врати. Обикновено от лицевата страна на вратата (към чардака или салона) первазите са по-богато профилирани, а към стаята по-просто, сдържано, или без профили. Первазът представлява най-често тънка, 15 милиметрова дъска, с ширина 15-20 сантиметра, която започва с малък отстъп и профил откъм касата, покрива фугата между страницата и стената и завършва малко след нея без профил и на равнина на стената. При по-богато обрамчване на отвора первазът се прави от по-дебела и по-релефно профилирана дъска, която излиза с профилите си пред нивото на стената. Подобно обогатяване на перваза при употребата на по-тънка дъска и при по-лесен начин на изпълнение, нашият майстор сполучливо е постигнал, като е употребил отделни, профилни летвички, наковани върху изтънената част на перваза. При орнаментираните врати в Арбанаси, за да се получи възможност за още по-богато оформяване на отвора, се е прибягнало до два перваза. Първият от тях е имал функционално и конструктивно предназначение, а вторият, лежащ върху първия и малко отдръпнат от него, е бил богато детайлиран и е играл чисто декоративна роля . За да се постигне голяма широчина на перваза, което е било в духа на нашите традиционни художествени изисквания, майсторът често е съставял перваза от две части, като е профилирал само онази, която лежи до отвора и се явява като продължение и разгръщане на касата.
Голямата височина на долния праг е давала възможност на перваза да премине върху него с цялата си широчина. Това е създало широка и затворена от всички страни рамка на отвора — една от характерните отлики на по-старите български врати на чардака. Върху горния праг первазът често е увеличавал още повече широчината си и е преминавал в едно високо чело над отвора, което завършва в горния си край със самостоятелен профил. Понякога налйчникът напуска правоъгълната си форма и се явява или скосен в ъглите, или извит в горния си край като кобилица, според изискванията на местните традиции или чуждите стилови влияния. Следвайки каноните на класиката, в някои врати от представителните градски къщи на Възраждането, налйчникът приема форма на истински малък архитрав с фриз и сима, а върху вертикалните первази се явяват канелирани лизени от полукръгли летвички, които в горния и долния край завършват съответно с капители и бази.
Твърде често при вратите на чардака вертикалните первази надминават горния праг, отиват още по-високо и включват в себе си едно самостоятелно табла над отвора, което достига понякога до тавана и се свързва с горния холкел. Това табло над отвора, което представлява стара, традиционна и самобитна форма при орамчаване на по-старите наши врати, е позволявало да се увеличи зрително височината на вратата откъм чардака., без да се изменя височината на отвора и крилото на вратата. То е съставено обикновено от една или няколко дъсчени табли, свързани в рамки, и играе важна роля при архитектурното оформяне на вратата и интериора.

В долния си край вертикалните первази често се свързват с цокълната дъска от чардака или салона, на една равнина с нея. Откъм стаята те се отдръпват по-далеко от касата и така създават легло за крилото.

Both comments and pings are currently closed.

Comments are closed.

Powered by WordPress | Designed by: suv | Thanks to lexus suv, ford suv and honda suv